„ГРАМАДА” („ГРОМАДА”)
Иван Минчов Вазов (1850-1921 г.)
Болгарские поэты
Перевод: Владимир Уманов-Каплуновский
Иван Вазов
ГРАМАДА
Залюбил е млади Камен
Цена хубавица
и за Цена се милее
негова душица.
Но не че тя има наниз,
скъпи огърлици,
свила ръбени сукмани,
три върви жълтици.
Не че Цена е прочута
и кметова щерка,
и че бащино й имане
няма брой, ни мярка;
но че тя е паметлива
и добра в сърцето,
и защото има очи
сини кат небето.
И че злато той ще има,
кат работи честно –
дор е челяк млад и здрав,
сичкото е лесно –
но невеста който търси,
харно да се взира,
че веднъжка челяк либи
и веднъж избира.
И Цена е либе свое
Камена избрала:
нему първен от глава си
цвете е подала.
На тлъки и по седенки
двамата се срещат,
по празници на хорото
един с друг се фащат.
И на извора студени
с менци кат отива,
тя го види, че я чака,
вода й дава да напива.
Утром, къде изгрев-слънце,
там ще го намери,
по вечеря той я чака –
от любов трепери.
По котлите й, като дрънкат,
че е тя угажда,
по гласа я той разбира,
по стъпките сяща . . .
Любов – тая сладка мъка,
кой не е я пащал?
Нейни радости и пламен
кой не е усящал?
Кое младо, кое живо
тъй не е любило?
Чие сърце в гърди жежки
силно не е било,
кога либето да дойде
часът приближавал,
и всяк един шум душата
стряскал и смущавал:
и вятърът слаб, що вее,
и листът, що шъпне,
и гадинката, що мърда, –
правяли да тръпне!
В любов, песни и въздишки
дните им минуват,
заран, вечер не делят се,
ноще се сънуват.
И не вярват, че в живота
има и зла среща,
и че злото ще отрови
ясна им надежда.
* * *
А богат е Ценин баща,
богат и имотен:
брави има две хиляди
и коне петстотин.
Нивята му, лозята му
мъчно се измират,
горите му не се знае
до де се простират.
Има злато много – йоще
има да сдобие –
царски данък – пот сюрмашки
на полвина крие.
Той, казуват, бил приятел,
с люти Пашаджика –
кога идавл му на гости,
черпял го с мастика.
И богат е Цеко много –
другар на хайдуци –
има челяд многобройна:
деца, снахи, внуци.
Всякой тачи го, че той е
кмет и чорбаджия;
до година, живот да е,
ще стане хаджия.
Всякой на крака му става,
кога заминува,
а псувните зад гърба си
Цеко ги не чува...
И не ще той за щерка му
Камен да се блазни,
хорски думи го ядосват
и слухове разни.
„Тоя пъси син проклети,
дига яд в сърце ми!
Нивга Цековата щерка
няма той да земе!
Срам ми иде, щом помисля...
Не може да бъде!”
Тъй си дума Цеко стари
и щерка си съди:
„Мари Цено, лудетино,
мари луда дъще,
я послушай що се бъбри
по хорските къщи!
Стига си ти по седенките
с Камен бесняла,
заран, вечер на извора
със него гълчала,
че той не е мъж за тебе,
и мен не приляга –
че е Камен сюрмах-просяк,
гол като тояга.
Камен няма в мойта къща
зет да се натика,
дор татко ти на свет ходи
и Цеко се вика!”
* * *
Тъжи Цена синеoка
и често въздъхва,
радостта й във сърцето
зе веч да заглъхва.
Не я пущат на извора
за вода да иде,
както други път не смее
Камена да види;
не смей с него на хорото
редом да се фане,
нито с Камена на пътя
сама да остане,
че я страх от бащин поглед,
Цеко зле се кани:
и за него, и за нея
лошо ще да стане.
А пък Камен се учудва,
душа му се стяга;
що е Цена тъй сърдита,
що от него бяга.
На извора я запитва,
на хорото следва,
а тя нищо не отвръща,
бегом го погледва.
Тежко става на сърце му,
ще му се да плаче,
момите го пък задяват,
че тя го не рачи...
Кахъри се, като гледа,
майчица му стара:
– „Не грижи се, синко мили,
туй ще се прекара.
Цена щерка е богатска,
прилика не е ти.
Здраве да е, има йоще
моми по-напети.
Залиби ти друга, синко,
дето да те либи,
ти невеста избери си
из нашите колиби.”
– „Друга, мале, как да либя?
Сърце ми е тамо...
Ох, недей ме, остави ме,
мъчно ми е, мамо.”
Ходи, лута се замислен,
нищо го не радва,
младостта му, силата му
губи се, пропадва.
Иска му се да изкаже
колко той страдае,
да се сърди, да се плаче,
но кому – не знае.
Пред другарите не смее,
бяга от момите...
Една вечер късно среща
Цена под върбите.
Той я фаща за ръката
и смутен попита:
– „Що ме, Цено, ти забрави?
Що ми си сърдита?
Що ме вече не обичаш?
Имот ли че нямам?
Зарад тебе, Цено мила,
целий свят превземам!
Или имаш друго либе?
Истина ли, Цено?
Та сърцето ти станало
толкова студено?”
– „Ох, Камене, фани вяра:
не ти съм сърдита,
нито друго либе имам, –
на злато съм сита.
Ами татко ми не дава
с теб да се намеря
и се люто той заканя, –
сякога треперя!”
– „Какво думаш, Цено? Тъй ли?
Не съм бил измамен!?
Да бягаме с тебе двама!” –
извика млад Камен.
– „Да бягаме!” – рече Цена
с бузи запламтели,
па притисна го до гърди
млади, затуптели.
– „Да бягаме! – шушне Камен. –
Зад гори, далеко...
Аз съм юнак, ще те нося,
ти си пиле леко!”
Сгласиха се, заклеха се
и двамата млади:
Утре вечер от туй място –
на-прек, през ливади...
Де ще идат? Що ще правят
по людска чужбина,
непознати и бездомни,
без свой, без роднина?
Те не мислят, те треперат,
те не питат: дека?
Стига само да са двама
и далеч от Цека.
Върнаха се за вечеря
смутени, честити,
Цена не смей да погледне
татка си в очите.
Страх я омисъл в сърце му
тя да не възбуди,
в устата си троха хлебец
не можа да гуди!
След вечеря три метаня
тя стори и ляга...
Цяла нощ сънува, мисли,
че с Камена бяга.
Утринта премени скъпи
тя скритом прибира,
вечер хладен мудно иде,
сърце й премира.
Тя изглежда за път сетен
тези гори, долини,
дето е минала толокоз
хубави години;
де оставя свойта рода
и дружки си драги,
извори, хора, седеники
и спомени благи.
И й се чини, че ги гледа
първи път тогава...
С бащини си дом, огнище
тихом се прощава.
Кога Камен туй обади
на своята майка,
тя набърчи чело старо
и горко завайка:
– „Какво казваш ти – да бягаш?
А бре синко, мама!
Ти не знайш ли Цеко кой е?
Че връщане няма?
Ти оставяш мене стара.
Кой ли ще да рачи
да ме гледа? Кога умра
кой ще ме оплачи?”
А пък Камен люто мисли,
нищо не отвръща,
и сълзи си да не рукнат
той едва преглъща.
Майчини го думи мъчат –
те са прави думи –
и му падат на сърцето
тежки кат куршуми.
Мило му е, страшно му е,
съвестта го бори,
кат оногоз, дето иска
убийство да стори.
Но спомни си той за Цена!
Тя го сега чака
под върбите и се чуди
защо той протака!
Тя ще мисли, че той с нея
безбожно играл е,
ил че майка си за нея
не смей да прежали.
Срам го фана. Той не знаял,
че бил с душа слаба!
Бащин нож втикна на пояс
и пушката грабна!
– „По тоз час да се намерим
с Цена сме думали!
Дай ръката да целувам,
па прощавай, мале!”
И остави майка мила
и тръгна във мрака,
и пристигна при върбите,
дето тя чака.
„Да вървим!” – си казаха
двете души верни
и тръгнаха мълчаливо
към горите черни.
* * *
По туй време у Цекови
веселие става:
Халит ага с Пашаджика
Цеко угощава.
Халит ага – арнаути,
Цеков стар приятел,
много пакости от него
е светът изпитал.
Доде бил е кър-сердарин,
селата пищяли,
кокошките и маслото
за него държали.
Свитата му цяло село
не можело да смести,
в три години трийсет и две
моми обезчести!
Пашаджик – бич на селата
може да се каже:
десет годин бил разбойник,
и сега е даже.
Вай, на колко християни
изгори душата!
Сичко, що сбере, плячкоса,
дели го с пашата.
Пушката му е мерила
вързани селяци,
сабята му е рязала
деца пеленаци.
До сто сламника запалил
и два мънастиря,
от де минал – прах и пепел
той оставял диря.
Тая вечер са на гости
тука и двоица,
че е Цеко кмет и има
щерка хубавица.
Цековата къща тям е,
като бащиния,
Цена беше ги черпила
със върла ракия.
Веч трапезата раздигат,
гости чакат Цена
да се яви с бял презръчник
и с вода студена,
Да им стои „диван-чепраз”,
да им шъта тука,
а на Цеко синовете
пълнят два чибука.
Но не иде! Де е? Тщетно
искат да налучат,
към вратата често гледат
и мустаци сучат.
Втурнаха се ратаите
вътре като хала
и викнаха уплашени:
„Цена е бегала!”
– „Вай!” – изрева дъртий Цеко
и глухо изпъшка,
със кого е тя бегала
сети изведнажка.
Запалиха фенерите,
къщните се сбраха,
от конете най-бързия
за Цека избраха.
Грозно дърпа той мустаци,
ядно бъбри нещо,
па към турци се обърна
и вика зловещо:
– „Халит-ага! Утре Цена
роб ти я дарявам!
Пашаджико! Утре Камен
курбан ти го давам!”
И поведе синове си,
ратаи и шопи...
Той зе пушката на рамо,
а те – дълги сопи.
И разбуди се селото,
залаяха псета
в улиците, де премина
потерята с кмета.
Заранта на връх Балкана,
под буките диви,
Камен с Цена сладко спеха
румени, щастливи.
Те се нежно прегърнали,
от любов упити.
Над главите им запели
славей гласовити.
И високо, до небето,
в таз гора далека,
те забравят труд, неволи
и гнева на Цека.
Шумоли гората чудно
и врабците мали
с гласеца си будят двете
либета заспали.
Цена бърже се озърна
весела и пресна,
видя гора, небе, хубост...
Планина чудесна.
– „Камене! Къде ще идем?” –
тя му тихо рече.
– „Не знам, пиле, но да вървим
нейде на далече,
през тез бърда и висове,
там, де слънце зайде,
дето никога баща ти
не ще да ни найде;
дето нашта любов няма
никого да сърди,
та там, Цено, да отдъхна
на твойте гърди.”
– „Я чуй, Камене, там глъчка!
Гаче конски тропот!”
– „Потеря е!” – викна Камен
и грабна вързопът.
И фукнаха през гората,
като сърни диви,
гъсталаци не ги спират,
ни урви ронливи.
Любовта ги окрилява
и страхът ги тласка...
А потерята отдиря
шуми, вика, кряска.
Ала Цена от бяг умор
на сила се влачи,
ту назади се обръща,
ту кат дете плаче...
Екна плачът на сърце му!
Но тук се не чака!
Тоз плач даде нова сила
на снага му яка:
С лява ръка той вързопа
и пушката зе си,
с дясна – либето през кръста
грабна и понесе.
И пак бяга и пак тича
с товара си скъпи,
лицето му, снагата му
пот горещ ги къпи,
а потерята наваля,
трепери букакът,
Цеко лети, като бесен
и реве да чакат.
Камен спря, погледна Цена
и тихо сложи я,
вдигна пушката и рече:
– „Ще да го убия!”
– „Недей, либе! Татко ми е!”
Пушката изпука.
– „Бягай, бягай, отърви се!
Аз ще умра тука!”
– „Постой, вещице проклета!
Де го, де го оня?”
Викна Цеко лют, запенен
и скокна от коня.
„Чакай сега да ти кажа,
дъще поразена!
Аз дойдох със сватбари
тука да те жена!”
Той налетя въз щерка си,
руса й коса дръпа,
тънка й снага с бича удря,
на гърди й стъпа.
– „Де го сега бунтовникът?
Гонете го, дръжте!
А ти хайде назад дома,
хайде, вярна дъще!
Там ви чака и двама ви
сватба и венчило:
тебе турско ратакинство,
мъжът ти бесило!”
И кмет Цеко пак възседна,
бодна гневно коня
и пред себе си разплакана
Цена с бич подгоня.
След ден той я в град изпрати
да слуша Холита,
и писмо, че Камен ходи
по гори комита.
И тъй Цеко зли прокуди
тез души, що любят,
да се скитат, да се мъчат,
доде се погубят.
Скоро село потрепера
от хобер злосмутен:
Цена станала туркиня,
а Камен хайдутин.
* * *
Зажалиха селяните,
и млади и стари,
момите ги, сичките,
зла слана попари.
Окаяха горко Цена
и съдба й клета,
окаяха, па простиха,
и проклеха кмета.
И за Камена жалее
дружина му млада;
тъжи старата му майка,
тъжи и пропада.
Не понесе в старини си
тоз срам, тез теглила,
да й рекат людски хора:
„Хайдутин родила!”
И умря тя, и заглъхна
къщата й вета;
намразиха още повеч
селяните кмета.
– „В Цека бяс влезнал е” – думат
старците изкусни. –
За греха му Бог въз нази
огън ще да пусне.”
Три месеца дъжд не капна,
стана страшна суша,
в черковата, по кръчмите
глух ропот се слуша.
Всуе дважди по полето
на литий изскачат
и заляни пеперуди
в улиците скачат.
Слънце пали. Никой облак
по небе не бега,
сеитбите изгори ги
тая люта жега.
Води, реки пресъхнаха,
жито се не мели;
ето вече булгур само
ядат две недели!
Всички казват: глад ще стане,
скъпия голяма.
А от небе капка влажна
няма се, та няма.
Мръщя се, поглеждат криво
селяните Цека,
И поп Михо, кат се кръсти,
казва им полека:
– „Не е край: таз поразия
Цеко я довлече:
тоя човек чедото си
на дявола врече.
Той с поганци яде, пие
и със тях братува,
всички теглим, нази мъчат,
той само добрува.
Покрай него сички ние
ще умреме гладни,
суша да не бе станала,
град щеше да падне!”
Злоба дига, дето мине
Цеко и се мерне,
нещата страшни си нашепват
баби суеверни.
Едни казват, че той ближал
с турците през пости,
други думат, че му ходят
дяволи на гости.
Змия да бе, Те я биха
с камъни пребили,
вещица да беше, жива
би я изгорили.
Ала Цеку що да сторят?
Те са всички слаби...
Той е силен и със турци
бий, мъчи и граби.
Свикаха се селяните
в кръчмата на Желя –
това беше после отпуск,
във света неделя...
Беше там поп Михо стари
със своите ближни,
Тимо Стамболлият, още
Анито стогодишни,
старец в книгите изкусен,
(По-учен от попът.
И днес сички за съвети
на врата му хлопат);
още – Ангел Двата – Гласа,
Питроп и старея,
даскал Куздо, псалт черковен –
бил при Доротея;
там бе още Видул Влахът,
пристигнал от скоро,
Кузман Колин и до него –
Ганчо Зелен Горо.
Здрав юнак, висок та жиляст,
със гърди космати.
Силата му, храбростта му
де не са познати?
С дясна ръка мигом сваля
четирима мъже,
пушката му далеч бие,
никога не лъже.
Казват, че той друг път ходял
с Минча Воевода,
всички планини познавал,
живял на свобода;
и че лани по Петровден,
тамо в кукуруза,
(Между нас да си остане) –
заклал Кьор-Юуза!
Направиха съвет таен,
мислиха, кроиха,
ум и сговор не им липса –
и скоро решиха.
На заранта, преди слънце,
попът са затече
под мишницата с патрахиля
и с старото светче.
Де отива толкоз рано?
При болни ли Дима,
да му чете зарад здраве?
Или бродници от нейде
с молитва да гони?
Не, той нийде не отби се,
нищо не продума.
На полето той излезна
и спря се при друма.
И застана срещу изток,
в земя кол побива,
метна на врат патрахиля,
светчето открива.
И зачете глухо попът,
брада му трепери...
Молитва ли, клетва ли бе –
той се начумери.
И отстъпи от колеца,
наведе се леко,
камък зе, фърли и рече:
„Проклет да е Цеко!”
От тогава край туй място
кой мине, замине,
се същите думи казва,
се същото чини.
Пътник ли, овчар ли някой
минува из друма,
като хвърли камъка си,
„Проклет да е!” дума.
И орачът, като кара
воловете на нива,
наведе се, хвърли, каже
и пак си отива.
И децата също правят,
тамо кат се щурят,
и жените въз камъните
камъни притурят.
Че клетвата стига оня,
„Проклет!” кой не каже.
Някой камъка си носи
отдалеко даже!
Подир месец бе висока
колкото камила,
още месец – купчинката
стана веч могила.
И грамадата от себе
мърда и порасва,
и пътникът отдалеко
веч я съпикасва.
Та расте, като по чудо,
сама като жива!
Убоя се Цековата
душа нечестива.
И да спре не може Цеко
ни с псувни, ни с глуми
таз грамада да не расте
със страшните думи.
Деня тя е се в ума му,
нощя я бълнува
и трясъка от камъните
в съня си той чува.
Понякога тайна сила
към тамо го тика.
Той я види, тръпне, гаче
тя на сън го вика.
Гаче всякой камък има
уста, уши, очи,
и му дума: „Проклет! Проклет!”
И към него сочи.
И той бяга потен, тръпен...
На душа му гряшна
мир и радост веч не дава
грамадата страшна.
Той стопи се. Лицето му
бладнина покри го:
гаче болест зла, невярна
Цека изсуши го.
И престаха селяните
с него да се сбират,
нито зимат, нито дават –
всички го презират.
В черковата, дето стъпи –
отстъпват от него,
и родът му същи даже
отблъсква, не ще го.
Гневът божи и той падна
на Цекова стряха:
бедите го, злините го
бързо сполетяха.
И смъртта в дома му първен
зафана да треби:
в малко дни едно по друго
три сина погребе!
Гори пожар изгори ги,
нивите му – слънце,
в житниците му не влезе
жито нито зрънце.
Стоката му, стадата му
болест ги изтръшка,
къщата му по полунощ
пламна изведнъжка!
И стана на пепел всичко:
имот, стока,злато,
богатството му разлетя се,
гаче бе крилато.
А грамадата расте пак
невидимо, тайно,
и камъни върху нея
фърчат непрестайно;
че когото Бог накаже,
светът не прощава,
че кой много търпи, тегли,
много отмъщава.
* * *
Мисли, мисли дълго Цеко,
търка си челото,
па скокна, във град отиде,
набеди селото,
че то уж прибра скритом
всяка нощ комити,
че във него пушки имат
дори и момите.
– „Бре – викна свиреп пашата, –
тук ги доведете
и по-скоро бесилници
за тях издигнете!”
Затърчаха към селото
люти заптиета,
Да ловят и трепят, дето
им посочи кмета.
И дигна се олелия,
ревнаха децата.
Турци с щикове и пушки
ходят по къщята.
Извързаха, подкараха
мъже, моми слаби...
Майки плачат и се молят,
кълнат стари баби.
На поп Миха удариха
по нозе сто бича
и го погнаха пред сички
кървав, бос да тича.
Зарадва се Цеко много,
че със тез джелати
за тъмница и бесило
толкоз душ изпрати.
Изплаши се цяло село!
Зло настана време!
Кой знай, може да дочакат
злини по-големи;
че не далеч, зад горите,
две царства се бият:
зло е турци ако паднат,
зло ако надвият!
Страшни слухове достигат,
сичките треперят.
Дума се, че тамо трепат
де кого намерят;
че де стъпяля нога им,
светът пропищява:
черкови, села, градища –
сичко пепел става!
И че и за тяхно село
ред скоро ще доде:
люти Пашаджика въз него
двеста души води,
двеста души арнаути
и голи черкези...
Никой не смей по работа
навън да излезе.
Само Цеко весел бива
и страх не усеща:
Пашаджика с четата му
готови се да среща,
Че го Пашаджика обича,
Цеко нему свой е.
„Нека сички да познаят
сега Цеко кой е!”
И се готви той селото
сам си да запали.
Изведнъж се вест разнесе:
„Турците бегали!”
„Турците бегали!” – казват
майки на децата;
„Турците бегали!” – дума
синът на бащата.
„Турците бегали!” – сички
викат и разгласят;
из дом в дом, из хижа в кръчма
тая вест разнасят.
Чу се, че казаци идат,
не биле далеко...
Усмихна се цяло село
и побледня Цеко.
Развълнува се селото,
клепало удари,
събраха се в двор черковни
и млади и стари.
Допитват се как да срещнат
те драгите гости
и чудят се, и не знаят, –
че са хора прости.
Сетиха се, повикаха
и дяда Антона,
че е стар човек и мудър
като Соломона;
че знай книга и тълкува
календаря вечни;
много патил и ходил е
по земи далечни.
Кога той яви се, сички
на крака станаха
и пред белите му власи
с почит замълчаха.
– „Чада! – рече мъдрий старец
с очи насълзени. –
Нека Бога благодарим
сичките на колене.
Тая милост е велика,
Господ ни я праща!
Честит бил и дядо Анто
руси пак да сряща.
Сто години що сънувах,
днес видях на яве:
Дядо Иван от поганци
с калъч ни избавя.
Туй време благочестиво
чакаме отдавна:
русите са наши братя,
вяра православна.
Хайде сега да ги срещнем
хляб и сол земете,
аз ще поднеса, а вие
шапките свалете.
Моми венци да прикачват
на техните пушки,
та па всички да викате:
„Здраствуйте, братушки!”
Тъй сме Дибича срещали,
тъй хората чинат...
Пригответе йоще нещо
да хапнат, да пипнат...”
Видя Цеко срещачите,
че тръгнаха дружно,
и душа му потрепера
гузно, малодушно.
Не смя в тоз куп шумен себе
Цеко да приложи:
народната обща радост
да дели не може.
Чуди се и май се Цеко,
съвестта гризе го;
да стои ли, да бяга ли –
що ще стане с него?
Мисли, мисли и най-после
страхът го попари;
и към другий край уплашен
той на бяг удари.
Той търча, задъхан, бледен,
гологлав и рошав,
гаче бяга в страх пред някой
звяр невидим, лошав.
Призраци ужасно, черни
вред му се изпречват,
и храстите оживяват
пътя му препречват.
Но внезапно той се спира,
нов го страх напада:
той видя, че бил достигнал
бялата грамада.
Крака му се подкасяват,
той назад се дръпа...
Но навред е страшно, грозно,
по жарава стъпа.
А пък миговете фъркат,
бедата пристига...
Ето че насред селото
облак прах се дига.
И сулици, конье, хора
и шапки червени;
и удари към гората,
нейде да се дене.
* * *
Из селото вест се пръсна,
че кметът бегал е
и че сметка на сюрмаси
да даде не щял е.
– „Дръжте, бре! Да фанем Цека!
Дръжте този поразник!”
Много гласове екнаха
сред общия празник.
И потеря устрои се,
се отбор юнаци;
и жар войнствен се събуди
в тихите селяци.
Един махат сопи, други
пушки, други вили,
дядо Анто със кросното
четата засили.
И фукнаха, за да стигнат
из гората Цека.
Подир малко го сгащиха
на една пътека.
– „Издаднику! Поганецо! –
Дядо Анто вика. –
Обесете този Юда,
на тая борика!”
– „Не! – извика Зелен-Горо. –
В яма да го фърлим!”
– „Не! – друг рече. – Кожата му
с плява да напълним!”
– „Не!” „С катран да го намажем! –
тъй, отвърна пети. –
Тая вечер на хорото
той ще да ни свети!”
И очи им пущат пламен
въз нещастни Цека,
всяка смърт за тоз изедник
види им се лека.
Изведнъжка тропот чу се.
Дружината млъкна...
Друга чета от бърдото
с шум пред тях изпъкна.
– „Стойте! Жив го оставете!
Видиш ли ме, дядо?” –
викна Камен и спусна се
с едно булче младо.
– „Камен! Цена! – сички викат,
не вярват очи си! –
Камене, от дека идеш?
Цено, нали ти си?”
И се стискат и цалуват,
и от радост плачат,
и от Цена фереджето
по-скоро съблачат.
– „Братя! Ей мойта невеста!
Пак се живи сбрахме!
Туй са моите момчета:
днес я отървахме.
Халит-ага в пъкъл пратих,
но той не бе първи...
С мъст душата си наситих
и ножа си с кърви.
А тогова да оставим –
нека жив да бъде!
Нашта радост да го мъчи,
Господ да го съди!”
И тръгнаха двете чети
с песни, вик назади,
та сватбата да празнуват
на двамата млади.
* * *
От тогава веч минуват
месеци, години,
много случки и преврати
видеха очи ни.
А грамадата расте се
неусетно, тайно
и камънте върху нея
фърчат непрестайно.
Че сюрмашки сълзи клети
лесно не изсъхват,
злите спомени в душата
скоро не заглъхват...
1879 г.
Иван Вазов
ГРОМАДА (перевод с болгарского языка на русский язык: Владимир Уманов-Каплуновский)
Поэма изъ шопской жизни. 1, 2)
(Посвящ. В. И. Петковичу).
Полюбилъ красавецъ Камэнъ
Молодую Цэну
И стремился постоянно
Къ ней душой своею.
Онъ любилъ не потому, что
Та имЕла много
Ожерельевъ, платьевъ, шитыхъ
Шолкомъ, и монисто;
Что отецъ ея – знатнЕйшій
Въ городЕ начальникъ;
Что назначилъ онъ въ наслЕдство
Денегъ ей безъ мЕры, –
НЕтъ, любилъ ее за то онъ,
Что подобно небу
Очи дивныя имЕла,
Что имЕла сердце
И умомъ была смышлена.
Въ молодые годы
ЧеловЕку все нетрудно,
Все онъ побЕждаетъ;
Если будетъ онъ работать
Честно, безкорыстно,
То богатымъ станетъ, знатнымъ;
Но любить онъ можетъ
Только разъ, и потому-то
Надо осторожно
Избирать себЕ невЕсту,
Чтобы жить съ ней дружно.
* * *
Цэна въ женихи избрала
Камэна младого
И сняла ему цвЕточекъ
Со своей головки 3)
Вотъ они на вечеринкахъ
ВмЕстЕ ужь бываютъ
И по праздникамъ танцуютъ
Рядомъ въ хороводЕ;
А когда она съ восходомъ
Иль съ заходомъ солнца
За водой идетъ студеной, –
Дожидаетъ Камэнъ,
Чтобъ напиться изъ кувшина
Дорогой невЕсты,
И дрожитъ, прощаясь съ нею,
Отъ любви сгораетъ.
Даже издали по звону
Котликовъ 4), по см;ху
Или крику, по походкЕ
Онъ ее узнаетъ.
* * *
Кто изъ смертныхъ въ этой жизни
Незнакомъ съ любовью!
Сердце чье въ груди не билось
Отъ мученій страсти!
Горе, радость, все приходитъ
Въ часъ любви желанный.
Въ это время даже шорохъ
Душу намъ смущаетъ;
ВЕтерокъ едва замЕтный,
Тихій шелестъ листьевъ,
НасЕкомаго движенье –
Трепетать заставятъ.
* * *
Время шло для нихъ въ забавахъ
И въ любовныхъ вздохахъ.
Утромъ, вечеромъ бывали
ВмЕстЕ, даже ночью
ВидЕли во снЕ другъ друга.
НЕтъ, они не знали
И не вЕрили тому, что
Есть на свЕтЕ горе
И что скоро рокъ ужасный
Рушитъ ихъ надежды.
* * *
Да, отецъ у Цэны, Цэко,
И богатъ и знатенъ;
Онъ до трехъ имЕетъ тысячъ
Штукъ скота, а также
НЕтъ ни счета, ни предЕловъ
ВсЕмъ его усадьбамъ;
Не довольствуясь богатствомъ,
Набираетъ съ бЕдныхъ
И изъ дани государству
Крадетъ половину;
Говорятъ, что съ Пашаджикомъ
Лютымъ свелъ знакомство
И, когда тотъ пріЕзжаетъ
Въ домъ къ нему, мастикой 5)
Угощаетъ; всЕхъ нечестныхъ
Покровитель – Цэко.
* * *
У него семья большая
И невЕстокъ столько-жъ,
Сколько сыновей и внуковъ...
ВсЕми уважаемъ
Онъ за знатный родъ и должность,
И когда проходитъ,
ВсЕ встаютъ съ земнымъ поклономъ;
Что-же за глазами
Говорятъ о немъ, – не знаетъ
Этихъ толковъ Цэко.
Онъ ужасно недоволенъ,
Что влюбился Камэнъ
Въ Цэну, и молва объ этомъ
Раздражаетъ Цэко.
* * *
„Этотъ песъ мнЕ сердце гложетъ,
Ядомъ обливаетъ.
Право, совЕстно подумать,
Что онъ любитъ Цэну!
НЕтъ, не будетъ онъ мнЕ зятемъ, –
Онъ не мужъ для Цэны!”
Про себя такъ думалъ Цэко,
Громко-же воскликнулъ:
„Знаешь, глупая дЕвчонка
Что про насъ толкуютъ?..
НЕтъ, пора покончить съ этимъ. –
Камэна подальше,
И не смЕй ни у колодца,
Ни на вечеринкахъ
Говорить съ нимъ! Онъ не пара
Намъ, покуда бЕденъ,
И пока отецъ твой, Цэко,
Живъ еще, – не будешь
Ты его женою!”
ПослЕ
Этихъ словъ напала
Грусть-тоска на Цэну; радость
Быстро улетЕла:
Ей нельзя ходить ужъ больше
За водой къ колодцу,
Съ милымъ стать не смЕетъ рядомъ,
Говорить не смЕетъ...
Страшно ей отцовской мести:
Онъ сказалъ не даромъ,
Что обоимъ будетъ плохо;
Онъ на то способенъ.
* * *
Между тЕмъ тоскуетъ Камэнъ;
Сердце замираетъ
У него, смотря на Цэну,
Что она не хочетъ
Говорить съ нимъ и. при встрЕчЕ,
ИзбЕгаетъ взглядовъ.
Если-же на вечеринкахъ
Разспросить захочетъ, –
Цэна, бросивъ взглядъ печальный,
Молча отвернется.
* * *
Стала жизнь ему несносна;
Даже плачетъ Камэнъ,
Что надъ нимъ смЕются, дразнятъ,
Попрекаютъ Цэной...
И, въ концЕ концовъ, старуха
Мать ему сказала:
„Не тужи, сынокъ родимый, –
Все пройдетъ безслЕдно.
Цэна – дочка чорбаджіи 6)
И тебЕ не пара...
Полюби-ка лучше нашу.”
– „Перестань, родная.
Не томи меня напрасно, –
Не забыть мнЕ Цэны!”
Съ грустнымъ взоромъ ходитъ Камэнъ,
Бродитъ онъ безъ цЕли;
Силы-жъ, – молодость, здоровье –
Даромъ пропадаютъ.
То гордыня овладЕетъ;
То придетъ, напротивъ,
Несдержимое желанье
Выдать тайну сердца.
Но кому? Друзьямъ – какъ будто
Стыдно; краевыхъ дЕвокъ
Онъ давно ужъ избЕгаетъ...
* * *
Вечеромъ однажды
Онъ случайно встрЕтилъ Цэну
И сказалъ въ смущеньи:
„Отчего ты такъ сердита
И меня забыла?
Отчего меня не любишь? –
Оттого-ль, что бЕденъ?
Но вЕдь я на все согласенъ...
Я добуду денегъ...
Или ты мнЕ измЕнила?”
– „О, мой милый Камэнъ!
На тебя я не сердита
И вЕрна, какъ прежде,
Денегъ также мнЕ не надо;
Но отецъ мой грозный
Запретилъ съ тобой встрЕчаться...
Господи, отъ страху
Холодъ въ жилахъ пробЕгаетъ.”
– „Неужели правда?!
Ты меня все также любишь?
Такъ бЕжимъ отсюда!”
Вскрикнулъ Камэнъ, отъ восторга
Самъ себя не помня.
„Да, бЕжимъ!” – сказала Цэна,
Жениха цЕлуя.
„УбЕжимъ далеко въ горы!”
Повторилъ ей Камэнъ:
„Ты легка, какъ Божья пташка,
Я жъ силенъ и молодъ
И тебя весь путь свободно
Пронести могу я”.
Сговорившись и поклявшись,
Оба удалились
Съ тЕмъ, чтобъ завтра къ ночи снова
Быть на этомъ мЕстЕ.
* * *
Но куда направить бЕгство?
ГдЕ найти спасенье?
ЧЕмъ питаться? Что за горе!
Молодыхъ влюбленныхъ
Эти думы не тревожатъ:
Имъ и то отрадно,
Что другъ друга будутъ видЕть
И уйдутъ отъ Цэка.
* * *
Вотъ они уже и дома,
Принялись за ужинъ,
И хотя въ большомъ смущеньи,
Но въ восторгЕ оба.
Цэна такъ дрожитъ, боится,
Чтобъ себя не выдать,
Что все время смотритъ въ землю
И не хочетъ хлЕба.
ПослЕ ужина молитву
Совершивъ, съ поклономъ
Цэна спать пошла. Напрасно!..
Сны ея бЕжали:
То ей грезился самъ Цэко,
То бЕгущій Камэнъ.
Съ наступленьемъ утра Цэна
Стала въ путь сбираться.
Съ трепетнымъ біеньемъ сердца
Ожидая ночи,
Смотритъ на поля родныя,
ГдЕ играла прежде,
На источникъ и на горы...
Кажется ей, будто
Все въ послЕдній разъ ужь видитъ;
Но еще печальнЕй
Разставаться ей съ родными
И съ отцовскимъ домомъ,
Покидать подругъ, знакомыхъ...
* * *
Въ то-же время Камэнъ
Объявилъ своей старухЕ
О рЕшеньи. Грозно
Лобъ нахмуривши, со стономъ
Такъ она сказала:
„Неужели ты намЕренъ
Это сдЕлать, сынъ мой!
РазвЕ ты не знаешь Цэка!
Неужели бросить
Ты рЕшишься мать-старуху!
Кто жъ меня по смерти
ПожалЕетъ?” Онъ ни слова
Не сказалъ на это;
Просьбы матери пронзаютъ
Сердце, точно пули;
Слезы чуть изъ глазъ не льются;
СовЕсть мучить будто.
За великій грЕхъ... Вдругъ Камэнъ
Вспоминаетъ Цэну...
„Да, подъ вербами, навЕрно,
Ждетъ меня! Пожалуй,
Думаетъ, что измЕнилъ я...
Можетъ быть, смЕется
Надо мной, что не могу я
Мать оставить...” Быстро
Чрезъ плечо ружье закинувъ,
Взявъ кинжалъ отцовскій,
Онъ вскричалъ: „Прощай, родная,
Дай свою мнЕ руку!
Ждать нельзя мнЕ дольше... Къ ЦэнЕ
Я спЕшу...” – и къ мЕсту,
ГдЕ назначилъ онъ свиданье,
Путь направилъ... „Время!”
Съ этимъ словомъ оба молча
Тронулись къ ближайшей
ЦЕпи горъ.
Межъ тЕмъ, какъ это
Совершилось, праздникъ
Былъ у Цэка; въ этотъ вечеръ
Угощалъ гостей онъ:
Грознаго агу 7)-Халида
ВмЕст; съ Пашаджикомъ.
* * *
Первый, родомъ арнуатинъ 8),
Старый другъ былъ Цэка.
Въ жизни людямъ онъ надЕлалъ
Всякихъ бЕдъ не мало
И, пока былъ каръ-сэрдаринъ 9),
Отъ него страдали
ВсЕ деревни. Каждый житель
Долженъ былъ оставить
Для него и куръ, и масла 10)
(Точно подать!). Свита
У него была такая,
Что въ деревнЕ ц;лой
Не могла никакъ вмЕститься.
А второй пріятель.
. . .
Пашаджикъ, былъ справедливо
Названъ „бичъ селеній”.
Десять лЕтъ онъ былъ бандитомъ
И теперь не лучше.
Все, что онъ возьметъ какъ подать
Иль захватитъ силой,
Отдаетъ паш; 11) и послЕ
ДЕлитъ съ нимъ добычу.
Сколько христіанъ невинныхъ
Отъ него погибло!
Онъ стрЕлялъ въ грудныхъ младенцевъ,
РЕзалъ беззащитныхъ
Поселянъ своею саблей,
Истребилъ пожаромъ
До ста хижинъ и двЕ церкви;
ГдЕ ни проходилъ онъ,
Всюду пепелъ оставался.
Эти два злодЕя
Часто Цэка посЕщали,
Потому что былъ онъ
Знатенъ и имЕлъ въ свЕтлицЕ
Молодую Цэну.
* * *
Въ этотъ вечеръ оба друга
НавЕстили Цэка...
Вотъ обЕдъ уже оконченъ;
Убираютъ блюда.
Гости сидя ожидаютъ,
Чтобъ явилась Цэна,
Чтобъ дивинъ-чепризъ 12) стояла
И въ рукахъ держала
Воду въ чашкЕ и салфетку 13),
Сыновья-же Цэка
Чубуки приготовляютъ.
Но напрасно гости
Дожидаютъ Цэну, къ двери
Обращая взоры...
Вдругъ вбЕгаютъ съ шумомъ слуги
И кричатъ съ испугомъ:
„Цэны нЕтъ!.. она бЕжала!..”
Тутъ нашъ старый Цэко
Сразу понялъ, догадался,
Кто ее похитилъ,
И въ безсильной злобЕ вскрикнулъ.
Слуги встрепенулись,
ПобЕжали съ крикомъ, съ шумомъ
И изъ всЕхъ конюшенъ
Лошадей повыводили, –
Самыхъ крЕпкихъ, быстрыхъ.
ГнЕвно въ кольца завивая
Длинный усъ, съ угрозой
ПроцЕдилъ сквозь зубы Цэко:
„Другъ Халидъ, рабыней
Завтра дамъ тебЕ я Цэну;
Пашаджикъ, тебЕ-же
Камэна дарю...” – и быстро
Взявъ ружье, а прочимъ
Давъ по палкЕ, въ путь понесся.
Все село отъ стука
Пробудилось, и собаки
Лаемъ залилися.
* * *
Вотъ и утро. Камэнъ съ Цэной,
Подойдя къ Балканамъ,
Отдохнуть расположились
И заснули крЕпко,
Убаюканные шумомъ
ВЕтерка въ деревьяхъ
Да любовнымъ рокотаньемъ
ПЕсни соловьиной.
Ночь прошла. Проснулась Цэна,
Быстро оглядЕла
МЕстность и съ улыбкой нЕжной
Жениха спросила:
„Камэнъ, милый мой, куда-же
Намъ идти?” На это
Тотъ сказалъ: „Я самъ не знаю....
Глазъ намъ путь покажетъ.
ПобЕжимъ чрезъ эти горы
И долины въ землю,
ГдЕ заходитъ солнце; тамъ-то
Не найдетъ насъ Цэко;
Тамъ никто насъ не обидитъ...
Только тамъ, голубка,
Тамъ могу съ тобой спокойно
Выпить чашу счастья”.
– „Чу!.. я слышу крики... говоръ...
Конскій топотъ... ржанье...”
ПоблЕднЕвъ, шептала Цэна.
– „Намъ бЕда – погоня!”
Крикнулъ Камэнъ. Взявъ пожитки,
За руку взявъ Цэну,
Мигомъ дальше онъ пустился.
Точно дикимъ сернамъ,
Имъ пришлось скакать чрезъ ямы,
Камни, рвы. Желанье
УбЕжать еще скор;е
Ихъ торопитъ. Сзади
Слышенъ грозный шумъ и крики...
Цэна же дышетъ
И отъ страху то заплачетъ,
То назадъ посмотритъ.
Камэнъ самъ едва не плачетъ...
Напрягая силы,
Онъ беретъ одной рукою
Узелъ съ одностволкой,
А другой хватаетъ Цэну
И бЕжитъ все дальше,
Дальше съ ношей драгоцЕнной.
Потъ ручьями льется
У бЕдняги... Все сильвЕе
Конскій топотъ слышенъ...
Отъ него земля и стонетъ,
И дрожитъ... Вотъ Цэко
Впереди летитъ. Онъ сильно
Раздраженъ и громко
Кличетъ ихъ: „Эй, погодите!”
* * *
Камэнъ сталъ и, нЕжно
ПосмотрЕвъ на Цэну, тихо
Ей сказалъ – „Голубка
Я убью его!” – „НЕтъ, Камэнъ,
Вспомни – онъ отецъ мой...”
Но раздался громкій выстрЕлъ.
„Ахъ, бЕги, спасайся,
УбЕгай, мой милый Камэнъ!
Я-жъ на этомъ мЕстЕ
Буду смерти дожидаться.”
* * *
– „Подожди, колдунья!
ГдЕ твой Камэнъ окаянный?”
Съ сердцемъ крикнулъ Цэко,
Соскочивъ съ коня: „Ну, Цэна,
У меня ни съ мЕста!
Я съ гостьми сюда пріЕхалъ
И тебя помолвлю.”
Тутъ, накинувшись на Цэну,
За косы бЕдняжку
Сталъ таскать, кнутомъ стегая,
Въ злобЕ ненасытной.
ГдЕ онъ, гдЕ твой возмутитель?
Гэй, въ погоню, слуги!
Ты же, дочь, ступай за мною,
ПоЕзжай обратно!
Тамъ обоихъ ждете „васъ свадьба:
Камэна – веревка,
А тебя – неволя, рабство”.
И, вскочивъ на лошадь,
ГнЕвно онъ ее ударилъ
И поЕхалъ, Цэну
Предъ собою погоняя
Длинною нагайкой.
Черезъ день ее отправилъ
Цэко въ домъ Халида
И послалъ письмо съ извЕстьемъ,
Что въ гайдучьей 14) шайкЕ,
ВЕроятно, скрылся Камэнъ.
Вотъ какъ лютый Цэко,
Жаждой мести ослЕпленный,
Осудилъ два сердца
На страданья и на нужду
До конца ихъ жизни!
* * *
Скоро все село узнало
Новость роковую:
Цэна сдЕлалась турчанкой;
Гайдукомъ сталъ Камэнъ.
Старики и молодые
Сжалились надъ ними;
Красныхъ дЕвокъ-поселянокъ
Какъ огнемъ спалило.
Плачутъ всЕ о бЕдной ЦэнЕ,
О ея судьбинЕ,
Цэка жъ проклинаютъ. Тужитъ
Камэна дружина;
Тужитъ мать его старуха, –
Стыдно ей и больно
Слушать всюду: „Родила ты
Гайдука...” И скоро
Умерла она; сломался
Старый домъ, и Цэка
Съ этихъ поръ еще сильнЕе
Стали ненавидЕть.
„Въ немъ злой духъ. За прегрЕшенья
Этого злодЕя
Богъ огнемъ насъ покараетъ!”
ВЕщуны шептали.
* * *
Вотъ проходитъ третій м;сяцъ,
Какъ вездЕ засуха.
Всюду слышенъ общій говоръ:
„НЕтъ дождя.” Напрасно
Литію служили въ полЕ;
БЕгали напрасно
Пэпэруды 15) – ни единой
Тучки; зной ужасный;
Воды, рЕки пересохли;
Молотьба забыта;
ВсЕ питаются булгуромъ 16)
Говорятъ повсюду:
„Голодъ будетъ; все нещадно
Вздорожаетъ. Надо,
Чтобъ погода измЕнилась”.
Въ страхЕ поселяне
И на Цэка съ подозрЕньемъ
Смотрятъ, попъ-же Михо,
Сотворивши крестъ, тихонько
Говоритъ: „Виновенъ
Въ этомъ Цэко: онъ вЕдь продалъ
Дочь родную чорту;
Онъ съ нечистыми все дружитъ,
Съ ними Естъ и пьетъ онъ,
Мы безъ хлЕба, мы страдаемъ, –
Онъ лишь радъ и счастливъ.
Чрезъ него поумираемъ
Отъ голодной смерти:
Какъ засуха прекратится, –
Градъ, навЕрно, будетъ”.
* * *
ГдЕ-бы Цэко ни явился,
ВсЕ дрожатъ отъ злобы;
СуевЕрныя-жъ старухи
Страшные разсказы
Всюду шепчутъ: будто Цэко
Не поститъ, какъ турокъ;
Будто знается онъ съ чортомъ.
Что съ нимъ сдЕлать? Будь онъ
Въ колдовствЕ иль въ блудЕ грЕшенъ..
ВсЕмъ народомъ скоро-бъ
Съ нимъ расправились; но извергъ
И богатъ, и важенъ:
Онъ ограбитъ и замучитъ –
Въ Азію отправитъ.
* * *
На святой недЕлЕ какъ-то
ПослЕ литургіи
Собрались въ корчмЕ у Жэли
Поселяне – шопы.
Былъ тамъ Тимо, стамболлія 17)
Былъ священникъ Михо,
И столЕтній старецъ Анто
(ЧеловЕкъ онъ мудрый,
И къ нему приходитъ каждый
На домъ за совЕтомъ);
Были тамъ еще другіе:
Староста церковный,
ПЕвчій (онъ при Доро;е; 18)
Былъ еще!), учитель
Куздо; былъ Два-Гласа-Ангелъ,
Кузманъ Колинъ; былъ тамъ
Чужестранецъ Видулъ Валахъ,
Гачо-Зэленъ-Горо.
* * *
Гачо – храбрый, сильный парень;
Грудь его покрыта
Волосами; онъ отлично
Въ цЕль стрЕлять умЕетъ
И одной рукою можетъ
Съ четырьмя бороться.
Говорятъ, что на свободЕ
Жилъ онъ прежде, даже
Знаетъ Минчо – воеводу 19);
Что ему извЕстны
Горы; что (прошедшимъ годомъ,
ЛЕтомъ это было)
ЗастрЕлилъ онъ... Кьоръ Юнуза 20)...
Но забудемъ это!
Вотъ всЕ эти поселяне
Стали совЕщаться
И, безъ дальнихъ разсужденій,
Быстро порЕшили.
* * *
Утромъ до восхода солнца
Вышелъ Михо въ ризЕ
И съ какой-то старой книгой.
Но куда-жъ такъ рано
Онъ идетъ? Къ больному-ль Диму
Иль кто умеръ? Можетъ,
ДЕлая поклоны, воду
Освящать онъ будетъ?
Иль нечистыхъ духовъ надо
Умертвить молитвой?
НЕтъ, прошелъ онъ всю деревню.
Не сказавъ ни слова,
И остановился въ полЕ
На большой дорогЕ.
Ставъ лицомъ къ востоку, вбилъ онъ
Въ землю колъ, накинулъ
Эпитрахиль и, раскрывши
Книгу, глухо началъ
НапЕвать. Но что-жъ? молитву
Или клятву? Только
Видно было, какъ попъ Михо
Хмурилъ лобъ высокій,
И тряслась его сЕдая
Борода. Окончивъ
Чтенье, отступилъ онъ, поднялъ
Камень и съ словами:
„Проклятъ Цэко!” бросилъ къ мЕсту,
ГдЕ воткнулъ онъ палку.
* * *
Съ этихъ поръ кто здЕсь проходить
То-же слово скажетъ,
То-же сдЕлаетъ: идетъ-ли
Путникъ иль пастушка –
Бросивъ камень въ кучу, молвитъ:
„Проклинаю Цэка”;
Пахарь-ли идетъ на ниву –
Броситъ камень, скажетъ
И идетъ своей дорогой;
БЕгаютъ-ли д;ти,
Или дЕвушки проходятъ –
ДЕлаютъ все то-же;
Даже издали съ собою
Носятъ нужный камень:
Кто-же Цэка пожалЕетъ,
Съ тЕмъ бЕда случится.
На четвертый день вкругъ палки
Груда поднималась;
Истекла еще недЕля –
Стала вдвое больше;
МЕсяцъ пролетЕлъ – съ верблюдомъ
Высотой сравнялась;
Столько-же прошло – и гордымъ
СдЕлалась курганомъ...
И громада, какъ живая,
Чудно выростаетъ,
И ее замЕтить можетъ
Путникъ издалека.
* * *
Устрашился нечестивый
Цэко, но не въ силахъ
ПомЕшать ей возвышаться,
И сквозь сонъ глубокій
Стукъ камней онъ слышалъ ночью,
Днемъ громадой бредилъ.
Иногда невольно что-то
Тянетъ Цэка къ мЕсту,
ГдЕ ужасная громада:
Чудится, какъ будто
Страшный судъ насталъ, и въ страхЕ
Онъ дрожитъ. Онъ видитъ,
Будто камни тЕ съ глазами,
Ртомъ, ушами; будто
Говорятъ ему: „Ты проклятъ”
И надъ нимъ смЕются.
И бЕжитъ оттуда Цэко.
На дрожащемъ тЕлЕ
Льется потъ, какъ ледъ, холодный:
Но нигдЕ не можетъ
УбЕжать отъ той громады.
Наконецъ, лишился
Силъ послЕднихъ Цэко; блЕдность
На лицЕ явилась,
Точно былъ онъ долго боленъ.
* * *
Перестали къ Цэку
Собираться поселяне.
ВсЕ къ нему питаютъ
Отвращенье, не имЕютъ
Больше съ нимъ сношеній.
Ужь никто ему не скажетъ:
„Здравствуй!” Какъ заразы,
ВсЕ его бояться стали.
Если въ церковь входитъ,
Отступаютъ богомольцы.
Сталъ онъ презираемъ
Даже собственной семьею.
Скоро Божья кара
Цэка грЕшнаго постигла
За его злодЕйства:
Смерть въ его открылась домЕ.
ВсЕхъ глотая жадно,
И въ недолгій срокъ три сына
Цэковы скончались;
Истребленъ былъ лЕсъ пожаромъ;
Солнце хлЕбъ спалило –
И въ амбарахъ не осталось
Никакихъ запасовъ;
ВсЕ товары утонули;
Скотъ пропалъ, и въ полночь
Цэка домъ объяло пламя;
Превратились въ пепелъ
И имЕнье, и товары,
И въ мгновенье ока
То крылатое богатство
Птицей улетЕло.
Сталъ богатый Цэко нищимъ;
Помутился разумъ
У него, исчезла воля,
И ходить онъ началъ
Съ наклоненной головою.
Богъ кого накажетъ –
Сердцемъ не прощаютъ люди;
Кто-жъ претерпитъ много –
Отомстить съ умЕетъ страшно.
* * *
Долго думалъ Цэко,
Потирая лобъ рукою;
Наконецъ, надумалъ
И, не медля ни минуты,
Удалился въ городъ
Обвинить село въ измЕнЕ:
Будто въ немъ открылъ онъ
Заговоръ (дЕвицы даже
Съ ружьями выходятъ!)
„Ну-ка ихъ ко мнЕ ведите;
Мы-же приготовимъ
Этимъ временемъ веревки!”
Закричалъ свирЕпо
Самъ паша.
Въ одну минуту
Въ шопскую деревню
ПонаЕхали заптіи 21),
Чтобы взять въ неволю
ВсЕхъ, кого лишь ни прикажетъ
Грозный мститель, Цэко.
Содрогнулись поселяне;
Плачутъ дЕти; турки-жъ,
Торжествуя мщенье, съ крикомъ
Хижины ихъ грабятъ,
А потомъ мужчинъ хватаютъ.
Просятъ со слезами
Матери объ ихъ пощадЕ;
Проклинаютъ бабы...
Больше всЕхъ терпЕлъ попъ Михо:
До ста. палокъ дали
БЕдняку и приказали
Съ голыми ногами
Впереди идти отряда,
Не смотря на раны.
И отъ радости смЕялся
Безсердечный Цэко,
Что, при помощи заптіевъ,
Столько душъ невинныхъ
Онъ на казнь отправилъ.
Ужасъ
Охватилъ деревню.
Время страшное настало...
Кто-же знаетъ, можетъ,
Будутъ большія несчастья,
Такъ какъ за горами
Два могучихъ государства
Межъ собой воюютъ:
Худо, если неудачу
Вдругъ потерпятъ турки,
Худо, если и напротивъ...
Ходятъ всюду слухи,
Поселянъ пугая, будто,
ГдЕ проходятъ турки,
Пепелъ, трупы остаются.
Говорятъ, что скоро
То-же самое постигнетъ
Ихъ село; что лютый
Пашаджикъ туда подходитъ
И ведетъ съ собою
ДвЕсти храбрыхъ арнаутовъ
И черкесовъ быстрыхъ.
* * *
Выйти изъ дому не смЕютъ
Даже и по д;лу;
Только Цэко бодръ и веселъ
И горитъ желаньемъ
ВстрЕтить друга дорогого,
Пашаджика съ войскомъ.
„Пусть-ка всЕ теперь узнаютъ,
Кто таковъ ихъ Цэко!”..
И задумалъ онъ внезапно
Подпалить деревню...
Вдругъ извЕстье пронеслося:
„Турки убЕжали!”...
ВсЕ кричатъ и объявляютъ
Каждому объ этомъ.
„Турки убЕжали!” – дЕтямъ
Матери толкуютъ.
Сынъ къ отцу вбЕгаетъ съ крикомъ.
„Братья побЕдили!”
Говорятъ, что къ ихъ деревнЕ
Казаки несутся.
Все село развеселилось;
Мраченъ только Цэко.
Поднялось вездЕ смятенье;
Въ колоколъ пробили,
И сошлись на дворъ церковный
Юноши и старцы,
Чтобъ держать совЕтъ, какъ встрЕтить
Дорогихъ собратьевъ.
Но, не зная по душевной
ПростотЕ, что дЕлать,
Пор;шили поселяне
Старика Антона
Пригласить для совЕщанья:
Онъ хоть старъ, но мудрый,
Не уступитъ Соломону,
ЧеловЕкъ бывалый.
Много странствовалъ и видЕлъ
И справляться можетъ
Съ вЕчными календарями.
Тотчасъ всЕ привстали,
Только Анто появился,
И изъ уваженья
Къ сЕдовласому по знаку
Мигомъ замолчали.
* * *
„ДЕти!” началъ мудрый старецъ,
Плача въ умиленьи:
„Возблагодаримъ-же Бога
За его къ намъ милость!
Становитесь на колЕни!..
Что мечтою было
Въ продолженье вЕка, стало
Истиной сегодня.
ДЕдушка Иванъ 22) отъ турокъ
Насъ мечомъ избавилъ.
Счастливъ я, что мнЕ придется
Снова видЕть русскихъ! 23)
Мы давно вЕдь поджидали
Радостной минуты
Избавленья отъ невЕрныхъ:
Русскіе намъ братья
И одной и той-же вЕры.
Ну, снимайте шапки
И идемъ скорЕй ихъ встрЕтить
Съ хлЕбомъ, съ солью! ДЕвки
Пусть плетутъ вЕнки и ими
Украшаютъ ружья;
Вы жъ во все кричите горло:
„Здравствуйте, братушки!” 24)
Такъ мы Дибича встрЕчали;
Такъ творятъ и люди.
Надо также наготовить
Разныхъ угощеній”.
* * *
Чувствуя свои злодЕйства,
Малодушный Цэко
Задрожалъ, когда увидЕлъ
Радостныя лица,
Не посмЕлъ съ толпой веселой
Ликовать въ восторгЕ.
Страхъ объялъ его. Онъ скрылся
Въ хату, чтобъ не видЕть
И его чтобъ не видали...
И не знаетъ Цэко,
Что съ нимъ будетъ... Онъ въ сомнЕньи:
УбЕжать отсюда
Иль остаться... Долго думалъ...
Страхъ взялъ верхъ, и Цэко,
Что есть силъ, пустился тайно
Изъ своей деревни...
И бЕжитъ онъ, задыхаясь,
БлЕдный, съ непокрытой
Головою, какъ гонимый
Страшнымъ сновидЕньемъ.
Видитъ Цэко – будто тЕни
Передъ нимъ мелькаютъ.
Выростаетъ на дорогЕ,
Какъ живой, кустарникъ,
Заграждая путь.. БЕжитъ онъ
Дальше, въ безсознаньи
Падаетъ, встаетъ, и снова
Передъ нимъ громада...
Видитъ бЕлую палатку –
Часовые ходятъ,
Чтобъ задерживать бЕгущихъ.
И вернулся Цэко
Изнуренный и усталый;
Но, войдя въ деревню,
Задрожалъ въ н;момъ испугЕ:
Онъ увидЕлъ всюду
Тучи пыли; въ ней кружились
Люди въ красныхъ шапкахъ,
Лошади, большія пики...
И пустился Цэко
УбЕгать отъ русскихъ въ горы,
Тамъ отъ нихъ сокрыться.
* * *
Разнеслась по всей деревнЕ
ВЕсть о бЕгствЕ Цэка
И о томъ, что не хотЕлъ онъ
Дать отчета бЕднымъ.
„Изловите нечестивца!”
Голоса кричали
За торжественной пирушкой.
Жаждою возмездья
ЗакипЕло ретивое...
Стали поселяне
Снаряжать себЕ дружину.
Кто дубиной машетъ;
Кто беретъ ружье, кто вилы:
Даже старый Анто
Къ молодымъ присталъ съ навоемъ 25).
ВсЕ б;гомъ пустились,
Точно за большой добычей...
Спрашиваютъ, смотрятъ
И повсюду ищутъ Цэка;
Тихо и безъ шума
По кустарникамъ проходятъ –
Лишь сердца трепещутъ...
Наконецъ, пройдя довольно
На тропинкЕ „козьей”,
Увидали съ обнаженной
Головой, худого,
Еле дышащаго Цэка.
„Стой, доносчикъ подлый!”
Крикнулъ сЕдовласый Анто:
„ВЕшайте на сосну
Нечестиваго Іуду!”
– „Лучше въ яму бросить!”
Молвилъ Гачо-Зэленъ Горо.
„НЕтъ”, замЕтилъ третій:
„Напихаемъ шкуру Цэка
СЕномъ да соломой!”
– „Лучше дегтемъ пообмажемъ,
Чтобы хороводы
Намъ сегодня освЕщалъ онъ!”
Голоса кричали.
На измЕнника глядЕли
Яростныя очи;
Кара всякая казалась
Для него ничтожной...
Вдругъ раздался гулъ... всЕ смолкли..
Съ шумомъ изъ-за лЕса
Вышла новая дружина.
„Стойте!.. подождите!..
Бросьте казнь!.. Узнаешь, Анто,
Мудрый старецъ, кто я?”
Крикнулъ Камэнъ, приближаясь
Съ молодой невЕстой.
ВсЕ глазамъ своимъ не вЕрятъ.
„Камэнъ!.. Цэна!.. вы-ли?!.
Изъ какой страны вернулись?”
Плачутъ всЕ отъ счастья.
Обнимаютъ ихъ, цЕлуютъ
И снимаютъ съ Цэны
Фэреджу 26) турчанки. Камэнъ
Имъ сказалъ на это:
„Собрались мы, братья, снова!
Вотъ моя невЕста.
Мы ее спасли сегодня
Съ этою дружиной,
А Халидъ-агу послалъ я
Въ адъ; но онъ не первый:
Я насытилъ душу местью
И кинжалъ свой – кровью.
Цэка лучше отпустите:
Богъ его осудитъ.
Наше счастіе и радость
Пусть его терзаютъ”.
И отправились двЕ рати
Съ пЕснями, съ весельемъ,
Чтобы свадьбу поскорЕе
Молодымъ устроить.
* * *
Съ той поры проходятъ годы,
И событій новыхъ
Много мы переживаемъ:
А громада тайно,
НезамЕтно продолжаетъ
Вырастать, и камни
Къ ней летаютъ безпрестанно.
Слезы бЕдныхъ скоро
Никогда не высыхаютъ,
И воспоминанья
О дурномъ легко не могутъ
Въ душахъ ихъ исчезнуть.
1) По обычаю шоповъ, если кого-нибудь проклинаютъ, выходить за городъ священникъ, вбиваетъ въ землю колъ, произноситъ соотвЕтствующее заклинаніе и „первый бросаетъ камень”, каждый проходящій дЕлаетъ то-же самое и произноситъ: „да будетъ проклятъ (имя)!” Спустя нЕкоторое время, образуется большая груда камней, которая и называется громадой.
2) Шопы – болгарское племя, живущее въ западной части Болгаріи, въ сЕверной Македоніи и восточной Сербіи. Языкъ шоповъ, за немногими исключеніями, такой-же, какъ у прочихъ болгаръ.
3) Обычай молодыхъ давать тому, къ кому благоволишь, цвЕточекъ съ головы.
4) Особый родъ ведеръ.
5) Родъ лучшей водки. Вкусъ ея сладковатый.
6) Чорбиджіями у болгаръ назывались богатые граждане, нерЕдко туркофилы, которые притЕсняли своихъ подчиненныхъ и жили ихъ трудами.
7) Слово, означающее титулъ низшаго дворянства (для высшаго титулъ – бегъ). Оно соотвЕтствуетъ нЕмецкому von и французскому de.
8) Арнауты (албанцы, арбанасы) – народъ, густо-населяющій зап. Часть Балканскаго полуострова, между Черногоріей и Греціей, а также кочующій по всему полуострову. Полуобразованные, кичливые своими доблестями, въ полномъ смыслЕ слова – головорЕзы, они постоянно враждуютъ между собой и своими сосЕдями; главный ихъ заработокъ – скотоводство. Языкъ арнаутовъ образовался на основЕ старо-иллирійской (;ракійской, кельтической?) подъ вліяніемъ элементовъ романскихъ, славянскихъ, греческихъ и турецкихъ. Зачатки литературы мы находимъ въ однЕхъ только духовныхъ книгахъ, да и то внесенныхъ иностранцами.
9) Смотритель надъ полями.
10) Это дЕлается для умилостивленія.
11) По нашему, генералъ, высшій военный и гражданскій чинъ у турокъ.
12) Т.е. вытянувшись, готовою къ исполненію малЕйшаго приказанія.
13) Для обряда омовенія.
14) Гайдукъ – первоначально разбойникъ. Болгары, дЕлавшіеся гайдуками, имЕли цЕлью убіеніе турокъ въ отмщеніе за ихъ несправедливости и, въ особенности, за поруганіе надъ христіанской вЕрой. Панайотъ Хитовъ подъ руководствомъ знаменитаго Ваковскаго, первый создалъ изъ гайдуковъ политическую партію поборниковъ за свободу.
15) Пэпэрудами называются у шоповъ цыганки, которыхъ убираютъ зеленью, обливаютъ водой и заставляютъ плясать. Это дЕлается по народному повЕрью для того, чтобы вымолить у Бога дождь.
16) Овсяная каша.
17) Стамболлія – опредЕлительное слово, означающее, что тотъ, къ кому оно относится, былъ въ КонстантинополЕ или, по-турецки, въ СтамбулЕ.
18) Бывшій болгарскій епископъ.
19) Одинъ изъ старыхъ славныхъ мстителей за вЕру (не политическій гайдукъ).
20) ВЕроятно, какая-нибудь мЕстная турецкая знаменитость и сила.
21) Турецкіе жандармы.
22) Такимъ образомъ называли болгары русскихъ изъ боязни, чтобы ихъ не услышали турки. Потомъ это названіе осталось у нихъ по привычкЕ.
23) Намекъ на походъ въ Болгарію, бывшій въ царствованіе Николая I (1828-1829).
24) Любимое привЕтствіе болгаръ при встрЕчЕ съ русскими войсками.
25) Техническое выраженіе. Навоемъ называется палка въ ткацкомъ станкЕ.
26) Верхняя одежда у турчанокъ, въ родЕ плаща. Она бываетъ различныхъ цвЕтовъ.